Евдемонизъм, философията на щастието

Докато препускаме през забързаното ежедневие, рядко се питаме дали сме щастливи. Повечето от нас знаят, че се борят за по-добър живот и за по-комфортно и светло бъдеще, но колко от нас знаят какво всъщност е щастието за тях? Щастливи ли сме в момента? Или по ирония на съдбата, докато постоянно търсим нещо по-добро, всъщност изпускаме шанса си някога да бъдем наистина щастливи.

Създали сме добре подредено ежедневие, стабилна рутина, която от време на време нарушаваме с някое по-спонтанно пътуване или социално събитие. Приели сме, че щастието може да се постигне само когато ежедневният ни живот най-сетне изглежда по начина, по който сме мечтали – красив дом, скъпа кола, разточителни почивки, дългогодишен партньор, здраво/стройно тяло и т.н. Този материален подход обаче не може да ни послужи за смисъл на живота и идеята за пълното щастие често остава абстрактен идеал, който сякаш няма как да постигнем.

Всичко това налага да потърсим по-дълбоко, като се обърнем към философията, или по-конкретно към Аристотел, който за пръв път синтезира и обобщава темата за щастието във великия си труд “Никомахова етика”. За целта се налага да разграничим хедонистичния подход, който се фокусира върху постигането на удоволствие и избягваното на болка/страдание, и евдемоничния, който се фокусира върху разгръщането на човешкия потенциал и себереализацията на талантите и уменията, които притежаваме.

Терминът евдемония (eudaimonia) буквално означава „блаженство“ следователно не можем напълно да го приравним към думата „щастие“. Затова е важно да разграничим евдемоничното щастие от доставянето на удоволствие. Удоволствието е отговор на външен стимул, докато евдемоничното щастие се усеща като вътрешен баланс и задоволство. Разбира се, възможно е да изпитваме удоволствие и евдемонично щастие едновременно и макар това да е най-прекрасният вариант, то не означава, че двете не могат да съществуват поотделно.

Представете си, че внезапно ви завали дъжд насред нищото. Чувствате се мокри и намръзнали и в никакъв случай не можете да кажете, че изпитвате удоволствие. В същото време това не означава, че не сте (евдемонично) щастливи, тоест, доволни от живота си и от човека, който сте. Нека сега да обърнем примера наобратно. Представете си, че сте заобиколени от всякакви удоволствия (вкусна храна, луксозна обстановка, приятна музика) и можете спокойно да им се наслаждавате. Нима не е възможно и в такъв момент да се чувствате изгубени и тъжни?

Стремежът към евдемонично щастие е стремеж към опознаване на себе си – кои са най-силните ни качества и таланти и какво ни кара да се чувстваме пълноценни. То е субективна оценка на живота ни и задоволство от постигнатото. Поради това, евдемоничното щастие носи умерено чувство на удовлетворение, което е постоянно и се засилва с постигането на последващи мечти/цели и реализацията на нови таланти и умения. Удоволствията, от своя страна, (щастието според хедонистичния подход) са обективни (измерени със сетивата ни) и носят кратко, но интензивно удовлетворение, което можем да поддържаме само с наличието на постоянен стимул или постоянно отдаване на нови и нови удоволствия.

Лесно е да се отдадем на удоволствията, които животът предоставя, но за постигането на евдемонично щастие се налагат малко повече разяснения. Според Аристотел е нужно на първо място да опознаем себе си и да се запитаме кое е онова, което най-много ни подхожда; да разберем какъв е уникалният ни набор от таланти/умения, които биха ни помогнали да разгърнем потенциала си. Следователно евдемонистът е човек, който се стреми да се превърне в най-добрата версия на себе си; човек, който не се занимава с онова, което му изглежда доходоносно или е насаждано от родители/общество/образование, а с това, което най-много му се отдава и е в съответствие с характера и личността му. Точно както жълъдът притежава потенциала да стане дъб и само дъб, не друг вид дърво, птица или цвете, така и човек се ражда с потенциала да бъде себе си, а не някой друг.

Друг важен аспект от постигането на евдемонично щастие е предварителното осигуряване на базовите “реални блага”, както ги нарича Аристотел. Това са именно минималните нужни ресурси за разгръщане на потенциала ни, а именно подслон, облекло, храна, социална среда, но също така култура (изкуства, литература, музика) и образование. Колкото по-голям достъп имаме до тези реални блага, толкова по-прецизно ще успеем да разберем кои сме и какво е нашето призвание. За целта обаче е важно да разграничим осигуряването им от материализма и разхищението, като се придържаме към така наречената “златна среда”. Ясно е, че няма как да имаме финансови затруднения или пък да сме бездомни и едновременно с това да се занимаваме с търсенето на талантите си или да си позволим лукса да се занимаваме само с онова, което отговаря на същността ни. Съвременният свят налага нуждата от пари и съответно на първо място е необходимо да си осигурим добър източник на доход. Важно е обаче да съумеем да преценим колко точно ни е нужно, за да се захванем с търсенето на себе си и постигането на евдемонично щастие и да не продължаваме да трупаме излишни финанси и вещи.

Това се явява особено трудно в модерния свят, който сякаш постоянно ни подканва да искаме още и да се сдобиваме с неща, от които нямаме нужда, вместо да си осигурим комфортен живот, в който да се чувстваме достатъчно добре, че да поемем по пътя на себепознанието. Повечето от нас се заслепяват от блясъка на престижа, властта и материализма и се залъгват от илюзията, че им трябва още нещо. Така попадаме в безкрайно търсене на стабилност, без да спрем за миг, да се огледаме и да осъзнаем, че вече имаме всичко, което ни е необходимо. Именно това е и философията на евдемониста – откриването на златната среда (баланса) между нужното на практично ниво, за да живеем без тревога за прехраната и комфорта си, съчетано с търсенето на един по-осъзнат начин на живот, който да ни позволи да разгърнем интелекта и творческата си същност.

Веднъж усвоили принципите на евдемонизма, можем да поемем по пътя на себепознанието и себереализирането, а щастието постепенно ще се настани като фон на съществуването ни и ще предаде на живота ни смисъла, който да ни помогне да се усмихваме дори когато ни завали студен дъжд насред нищото.