Родена в (не)правилно време

Едва ли има някой, който поне веднъж да не се е чувствал роден в неправилно време. Особено в ранните двадесет е лесно да попаднем в капана на собственото си все още развиващо се его и “наранени” от света, който сякаш не ни оценява, да се питаме дали не сме избързали с появата си. В ответния вариант пък, било заради тревожност или страхове, сме склонни да обърнем поглед не напред, а назад с носталгия към някоя отминала епоха, питайки се какво ли би било ако се бяхме родили тогава. И макар с времето тези трикове на егото да се превръщат в част от младостта, има личности, които ме карат да се замисля възможно ли е наистина да се родиш в неправилно време или има някаква висша предопределеност, която предначертава пътя ни.

Причина за интереса ми към тази тема се оказа една статия по случай рождения ден на Петя Дубарова (25.04), която ми припомни трагичната ѝ история. Първоначално мислех да не намесвам поетесата в разсъжденията си, но впоследствие ми се стори добра идеята да използвам примера ѝ, преплитайки биографични бележки в търсенето на отговори. Друг важен аргумент да ѝ посветя тази статия е фактът, че именно в Петя откривам архитипа на твореца в най-чист вид, което прави дисекцията на личността ѝ по-лесна и я превръща в, до някъде, универсален пример за много артисти.

За краткия си шестнадесет годишен живот Петя Дубарова създава завидно по обем творчество с лекота, присъща на човек, който пише не само защото обича, а защото има нужда. Именно това е една от отличителните черти на творците – необходимостта да пречупят околния свят и преживяното през себе си, да го извадят навън чрез някакво творчество и, наблюдавайки го отстрани, да го разберат. Някои го наричат дарба, други проклятие, а според мен не е нито едното. Просто има хора, изпитващи тази необходимост, която на свой ред предопределя бъдещи битки и уроци, а в случая на Петя и самата ѝ смърт.

Майка ѝ, Мария Дубарова, забелязва дарбата на дъщеря си още в детските ѝ години и решава да изпрати няколко от произведенията ѝ към местни вестници. Редакторите остават запленени от прочетеното, но вместо да похвалят детето се усъмняват в автентичността на текстовете. Появят се спекулации, че именно Мария Дубарова е автор на стихотворенията, а фактът, че е литератор в прогимназията в Бургас допълнително изостря ситуацията. И макар тези съмнения да избледняват паралелно с разгръщането на безспорния талант на Петя, тази случка поставя началото на полюсните мнения относно персоната ѝ. От една страна бързо е забелязана от видни български творци, които открито заявяват слабостта си към нея и дори я спрягат за следващото голямо име в българката литература, от друга критиката по неин адрес също е жестока и в някои случаи идва от видни авторитети за онова време.

Но как една ученичка е способна да предизвика негодуването на зрели хора, ползващи се с уважение в българското общество? Запитах се същото и открих отговора във времето, в което Петя израства. Всеизвестен е фактът, че част от социалистическата идеология налага уеднаквяване на хората, а това от своя страна внушава нетърпимост към различните. А Петя е била различна и го е знаела. Много хора пазят спомен за нея като притеснително момиче, скършило се под натиска на социалистическата реалност, но това не е било точно така. Тя е била общителна, експресивна и винаги заобиколена от много приятели.

Как тогава това наглед жизнерадостно момиче с бунтарски нрав пише следните редове:

Отговорът се крие отново в нуждата ѝ да пише, или по-скоро в причината за нея. Петя, както повечето артисти, е била белязана от една особена свръхчувствителност, която едновременно ѝ позволява да преживява всяка малка радост като триумф, но и всяка дребна несгода като болезнен удар. Такива хора се радват на живота с цели шепи, без да се съобразяват с лицемерните порядки на времето си. Общуват без филтър и говорят искрено и без страх от отхвърляне, като не се колебаят да се противопоставят на фалшиви авторитети. Същевременно, останала веднъж сама такава личност има нуждата да намери място на злобата, завистта и егоизма в своята вътрешна утопия и да ги приеме. За съжаление, това се оказва особено трудно за Петя и я повежда надолу по спиралата на депресията.

Известно е, че психичното здраве е нямало особено значение за прагматичната машина на социализма и подобни състояния са били считани за “лигавщини”. Тревожността и депресията са срещани с мълчание и пренебрежение, а за не малкото хора, попадали в лепкавата им схватка, измъкването е било почти невъзможно. Така липсата на адекватни институции и качествен диалог в обществото са част от причините поезията да се превърне от удоволствие в терапия и дори спасение за младата поетеса, а творчеството ѝ да придобие мрачни нюанси.

Още от крехка ученическа възраст на Петя ѝ се налага да се бори не само със собствените си несигурност и страхове, ами и с тези на околните, което в повечето случаи води до самота и усещане за непринадлежност. Често такива емоции се издигнат до чувство за превъзходство, целящо да защити психиката, което бързо се сриват под натиска на истинската си природа и задълбочава допълнително депресивните състояния. В такива ситуации ако човек не съумее да внесе в съзнанието си стабилност, рискува да бъде погълнат от собственият си талант и артистичност. И дори това да звучи романтично по някакъв особен начин, не е така, защото няма капка романтика в налудността и депресията.

Много хора спират да творят под натиска на присмех или неодобрение от околните, но когато имаш нужда да пишеш няма как да спреш. То просто трябва да излезе от теб. Така неизбежните успехи са последвани от неизбежни разочарования и малко, по малко творецът се разпада до точка, в която трябва да реши да бъде напълно себе си без извинения или да се остави да бъде погълнат от страховете си.

Тук без да спекулирам ще спомена някои от нещата, с които Петя се е борила в последните години от живота си, а именно разочароваща любов, завист, непрестанна критика, общество разпадащо се под социалистическата идеология и един инцидент, който мнозина считат за повратната точка в живота ѝ. Резултатът са няколко думи написани на бял лист, ден преди Петя да отнеме собствения си живот:

Наглед няма как да не приемем, че явно има хора, които се раждат в неправилно време. Няма как и да не се запитаме каква щеше да е Петя ако се беше родила днес, или 200 години назад. Към разсъжденията обаче е важно да вметна и какво се случва след смъртта ѝ. Малко след инцидента учениците от езиковата гимназия в Бургас се окичват с черна панделка в знак на траур и мълчалив протест, а училищният съвет не смее да порицае тази, иначе бунтарски за онова време проява. Последват множество произведения от видни творци, които издигат Петя в символ, използван в последствие и в политическото движение заместило социализма в България. И макар изопачаването на образа на поетесата за политически цели да е със спорен морал, факт е, че тя се превръща в символ на последиците от унифицирането на хората, а смъртта ѝ поставя кулминацията на една културна революция, която вече е набирала скорост.
Тук е моментът да се запитаме прави ли всичко това раждането на Петя предопределено? Това ли е била целта на съществуването ѝ? Героично ли е да вярваме, че общото щастие е по-ценно от щастливо изживяният живот на индивида? А цинично ли е?
Тези въпроси ще оставя отворени и всеки ще усети истината за себе си. Ако обаче Силвия Плат и Вриджиния Улф са превърнати в икони, засягащи въпросите за психичното здраве, защо Петя е изсушена до идеализиран хербарий от учебниците? Този въпрос задавам не с възмущение или призив – разбира се, много неща довеждат до тук. И не, че в България тя не е на почит, но липсва онова по-масово внимание, което би напомнило на забравилите историята, защо някои идеологии трябва останат в миналото. Защото да вярваме, че нещо е било добро, само защото е отминало, ни обрича да преживяваме едни и същи грешки отново и отново.