Да създадеш чудовище

“Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата. Две години робски труд с единствената цел да вдъхна живот в неодушевено тяло! Заради тази мечта се бях лишил от отдих и здраве. Стремях се към нея с безумна страст; а сега, когато резултатът бе налице, цялата красота на мечтата отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и отвращение.”

Така, малко след началото на “V”та глава, д-р Виктор Франкенщайн описва резултата от амбицията си да вдъхне живот на създание, подобно на човека. Малко по-късно същият си дава сметка, че за разлика от другите му творения, това не може да бъде захвърлено или забравено, а опитите да го принизи до лично постижение, се увенчават със смазващо разочарование. Именно това провокира и противоречието, което бележи драмата в шедьовъра на Мери Шели – несбъднатите очаквания на създателя от една страна и правото на самостоятелен живот на създанието от друга. Дали новосъздаденият живот наистина принадлежи на Виктор Франкенщайн, само защото самият той го е създал? И ако приемем, че е така – създал ли е наистина живот, щом същият е лишен от автономност?

Повод за тези размисли бе скорошен препрочит на “Франкенщайн – или Новият Прометей” и и по-конкретно няколко абзаца в края на “X”та глава, с които ще ви запозная (или припомня) в края на статията. В същата глава, на планински връх високо в Алпите, чудовището моли д-р Франкенщайн за една единствена милост – да чуе историята му и чак тогава да реши да го обикне или отхвърли завинаги. Ние читателите ставаме свидетели на въпросната изповед в следващата глава, където се разбира, че въпреки липсата на родител, който да преведе създанието през онези първи стъпки в опознаването на света, то успява да се справи с всички перипетии, запазвайки любопитството си към живота и любовта към хората. Какво тогава го превръща в чудовището, отговорно за не една смърт по-късно в книгата?

Както знаем романът е предизвиквал безброй дискусии за опитите на човека да имитира Господ, но не тази директна интерпретация е обект на последващите ми разсъждения. По скоро ще обърна внимание на поставената в сърцевината на историята вечна метафора, за последиците от създаването на потомство, без готовността у родителя да приеме неговата самостоятелност.

Не малко хора идеализират създаването на дете като някакъв свой смисъл или кулминация на чувствата си един към друг, без да си дават сметка, че детето е отделен човек, а не аксесоар на взаимоотношенията им. Подобни ситуации водят до дълбоко разочарование щом въпросните родители достигнат до осъзнаването, че не е възможно друг човек да бъде натоварен с личния ти смисъл. В такива случаи ако един родител не съумее да се пребори с тези усещания, те еволюират в едно особено чувство, че именно детето е виновно и го наказва посредством отчуждение или дори неприязън, макар самия той да е взел решението да въведе в живота още едно човешко същество.

Всичко това поражда у детето усещане за липса на безусловна любов и го бележи с неспособността то на свой ред да изпита такава. Такива деца, посочени от собствените си създатели като “чудовища”, лесно попадат в капана на зависимости и себе-разрушителни модели на поведение, защото когато човек е сам, пътят на себе-познанието и преодоляването на детските травми е труден и болезнен. Ако смятаме чудовището от романа за опасно, то в действителност не са ли най-опасни именно хората, превърнати в “чудовища” в “лабораторията” на токсичните си семейства?

Не ми се иска статията да придобива излишен драматизъм, затова ще направя уточнението, че не тази крайна проява на семейна дисфункция е целта на разсъжденията ми. По скоро обръщам внимание на цял спектър от проблеми, които едни неподготвени родители могат да причинят на детето си, дори само чрез своето мълчание. Това води до още едно (обещавам последно) уточнение – съгласен съм с общото схващане, че “няма хора готови за родители”, но аз не говоря за този абсолютен идеал, а по скоро за готовността на двама души да обичат независимо от самите себе си. Готовност да обичаш отвъд предразсъдъците, страховете и страстите си, защото от едно място на разбиране и абсолютна любов трудно би се родило “чудовище”, независимо от допуснатите грешки.

Не ми се иска да навлизам в повече разсъждения, а да ви припомня или запозная със следния откъс, който, ако си позволите да погледнете от тази перспектива, най-малкото ще ви замисли:

“О, Франкенщайн, нима ще бъдеш справедлив към всички освен към единствения, на когото най-много дължиш справедливост, милосърдие и даже обич? Помни — аз съм твое създание, би трябвало да съм твой Адам, но съм по-скоро падналият ангел, когото без вина лишаваш от радост. Навред около себе си виждам щастие и само аз завинаги съм изключен от него. Бях кротък и добър, но злата участ ме превърна в демон. Направѝ ме щастлив и аз отново ще стана добродетелен.”…”Как да трогна сърцето ти? Нима никакви молби няма да те склонят да погледнеш с добро око на своето създание, което се моли за “добрина и състрадание? Повярвай ми, Франкенщайн, аз бях добър, душата ми гореше от любов към хората, но бях сам, безкрайно сам. Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?”…“Ако някои от тях подозираха моето съществуване, щяха да постъпят като теб и да се опитат да ме унищожат с оръжие в ръка. Как тогава да не мразя тези, които ме ненавиждат? Аз няма да се съглася на сделка с враговете си. Щом аз съм нещастен, нека страдат и те. Ти обаче си в състояние мен да ощастливиш, а тях да избавиш от беди и единствено от теб зависи дали не само твоето семейство, но и хиляди други ще загинат във вихъра на моята ярост. Смили се над мен, не ме отблъсквай! Чуй какво преживях — след като ме изслушаш, можеш да ме изоставиш или пожалиш, ако сметнеш, че заслужавам.”

“Франкенщайн — Или новият Прометей”

Мери Шели

Превод: Жечка Георгиева, “Народна култура” 1981