Семейна вечеря

Андрей приключи с приготвянето на храната десет минути по-рано и излезе на терасата за цигара. Още беше светло, а времето – прохладно и ясно. Прииска му се да се разходи в някой парк или по брега на морето, но прогони тези си желания. “Прекалено е опасно да мисля за това.” Поне вече имаше право да излиза на балкона, макар да се беше наложило да го покрие с мрежа. Погледът му се зарея между панелните блокове и съзнанието му се прехвърли към предстоящата вечеря. “Дано се получи, дано всичко мине както трябва.”

Обичаше родителите си, а те обичаха да му лазят по нервите. Щеше да има “Вече си на тридесет и една, до кога ще стоиш сам?” или пък “Този дом има нужда от жена и детски смях.” Но как да им обясни, че мисълта да въвлече още едно човешко същество в тази несигурна и опасна епоха го ужасява? “Да не мислиш, че с майка ти сме го мислили толкова?” – би казал баща му, сякаш казва някаква мъдрост – “То човек като ги мисли много тези неща, никога няма да се реши”. “Но аз ги мисля, баща ми.” – заключи Андрей и дръпна от цигарата.

Тревoжността беше наследил от майка си. Все умуваше какво предстои, все планираше и предполагаше. Отначало смяташе, че просто си е такъв, но в университета осъзна, че има проблем. Положението покрай сесиите ставаше толкова тежко, че косата му беше започнала да остава по възглавницата, а ръцете му се лющеха. Първоначално опита да се лекува с разни билки и добавки, но скоро осъзна, че единственото му спасение са медитациите. “Умът е най-мощният инструмент в ръцете на човека” беше прочел някъде и тази фраза изникваше в съзнанието му всеки път, когато започне да губи контрол.

Всъщност дори се оказа, че тия щуротии особено му се отдават. След медитациите се беше захванал с така наречените “визуализации”, като си представяше нещата, които иска, сякаш са реални, защото беше чел, че така ще ги привлече в живота си. “Пълни глупости” – беше се засмял брат му, “ако е така, визуализирай, че имаш коса”. За жалост тези неща не работеха по този начин и косата на Андрей така и не започна да расте отново, но това не го смущаваше. Приемаше почти голата си глава за напомняне, че най-лошото е зад гърба му.“Каква самозаблуда само.”

На вратата се позвъни.“Започва се.” Смачка димящия фас и тръгна към входната врата. Докато отключва, стомахът му се стегна от внезапна мисъл “Дали не е тя?”
– Христос Воскресе, брат ми! – извика Филип от вратата. Макар по-малък, брат му имаше съпруга и общо взето беше всичко, което родителите му бяха очаквали от първородното си дете. Андрей така и не отговори на тези очаквания и усилията им да се “поправят” като родители се фокусираха именно върху по-малкия.
– Така се радвам да ви видя – отвърна Андрей и го прегърна. – Воистина воскресе!
– Наще тук ли са вече? – попита Филип, докато се събува.
– Още не – отвърна Андрей и разцелува снаха си Йоана. – Спасявате ме, че дойдохте първи.
– Постарахме се – усмихна се тя. – Мирише чудесно.
– Заповядайте – каза Андрей и тримата влязоха в хола. Щом се настаниха, домакинът извади виното от хладилника и им наля. Преди да седне обаче, на вратата отново се позвъни.
“Може да е тя” премина отново през ума на Андрей, но брат му пресече тази мисъл с думите:
– Ето ги и наще.
На вратата наистина се оказаха родителите им.
– Добър вечер – рече майка му и го разцелува хладно – Христос воскресе!
– Воистина воскресе! – отвърна той и стисна ръката на баща си.
– Брат ти тук ли са вече? – продължи майка му, докато закача връхната си дреха на закачалката. От както Филип се беше оженил говореше за него в множествено число.
– Тук са, тъкмо им налях вино.
– Добре ще ми дойде и на мен едно винце. – отбеляза баща му с леко насмешливия си тон.

Когато влязоха в хола всички се поздравиха и заеха местата си. Дойде ред на тоста.
– Наздраве за празника! – вдигна чаша Андрей. – Добре сте дошли!
Из стаята се разнесе звън от стъкло и всеки отпи.
– Да видим в кого ще се окаже борецът. – Филип си остави чашата и грабна едно синьо яйце. Докато всеки си избира цвят, Андрей погледна към празния стол и усети в стомаха си буца. “Няма да мисля за нея”.
Борбата се оказа кратка и след няколко изпочупени яйца баща му заяви доволно:
– С Филип обявяваме ремѝ. Аз долно здраво, той – горно.
Тази реплика незнайно защо подразни Андрей, докато бели счупеното си яйце. “Колко типично.”

На вратата отново се позвъни и той подскочи. Без да губи време хукна с усмивка на лицето.
“Тя дойде, наистина дойде!”
На вратата завари привлекателна жена в късните двадесет. Косата ѝ беше кестенява и подстригана на черта до раменете, нослето ѝ беше чипо, а устните се бяха разтегнали в карминова усмивка. “Точно както си я спомням.”
– Христос воскресе! – рече тя.
– Воистина воскресе – отвърна Андрей, и я прегърна. През тялото му премина тръпка, сякаш виждаше някого, за когото бе сигурен, че няма да види повече.
– Щом и Мария е тук, е време да започваме със салатките. – пошегува се брат му, докато Андрей я посреща.

Младата жена се разбираше със семейството му и разговорът потръгна добре. Скоро салатите бяха изядени и дойде време за основното.
– Аз ще ти помогна – предложи Йоана на домакинът, който започна да събира празните чинии. Двамата бързо претоплиха поизстиналите порции от основното и след миг пред всеки имаше апетитно агнешко, гарнирано с ориз.
– Брат ми, докато си прав, донеси още винце. – заръча Филип и си доля остатъците от първата бутилка.

Андрей се усмихна и се върна в кухнята. Докато развива тирбушона, въздъхна с облекчение. “Всичко върви чудесно.” Сърцето му беше изпълнено с радост. За пръв път, от толкова много време, цялото семейство беше на едно място. “А и тя се появи.”

Той взе бутилката и се върна в трапезарията, където баща му го посрещна с думите:
– Виж какво хубаво момиче, защо не я вземеш тука при тебе?
– Ами да, по цял ден сам, докога мислиш да я караш така? – допълни майка му, а Андрей се насили да се усмихне и седна на мястото си. – То карантината може да не падне и следващите години.
– Права е майка ти – рече баща му – на тридесет и една си вече, докога сам?
Преди да отговори, Филип се намеси:
– Засрамвате момичето. Стига сте се бъркали.

Двамата решиха да замълчат, а Йоана смени темата:
– Не бъдете песимисти, вижда ѝ се краят на карантината. Три години са достатъчни.
– Всички се надяваме на това – отвърна Андрей и отпи от виното. Настана кратко мълчание, което Мария наруши:
– Месото е много вкусно. Как го приготви?
– От вчера го кисна в марината с билки и днес на бавно печене във фурната – отвърна Андрей и двамата си размениха топли усмивки.
– Малко е сухичко – рече майка му, без да вдига поглед от чинията.
– Защо не звънна на Йоана да ти даде нейната рецепта? – добави баща му.
– Тя е за телешко – засече го Филип, но баща му не отстъпи:
– Щом телешкото беше толкова крехко, агнешкото щеше да се топи.

Андрей реши да не отвръща и насочи разговора към времето навън. За щастие останалите подеха темата и преминаха към тривиални приказки за живота под карантина. След основното Андрей донесе плато с мезета и трета бутилка вино. Бузите на баща му вече се бяха зачервили, а майка му беше станала още по-критична.

– Кажи сега – обърна се тя към Мария. – Какво не му харесваш на моя син?
Жената се изчерви, а Филип се намеси:
– Мамо, престани!
– Ти не се меси – засече го баща му. – Виждаш, че си е друго с жена. Едно детенце ви остана на вас и всичко ще ви е наред.
– Прав е баща ти – рече майка му. – Ти никога не си ни разочаровал.
Андрей усети как кръвта нахлува в бузите му. Незнайно защо брат му не отвърна, а Йоана рече:
– И мен не ме е разочаровал – след което целуна Филип излишно демонстративно.
– Ами да – отново поде баща му. – То Андрей как да го хареса момичето? Най-хубавите си години остави в кръчмите.
– Пък и като ученик не беше кой знае какво – изсумтя майка му.
– Моля ви, да не говорим за това – опита да спаси положението Мария, но от нищото брат му се намеси с насмешка:
– Защитаваш го, ама да не ти е в къщата, а?

Десният крак на Андрей затрепери, а дланите му се изпотиха. “Не мога да отвърна, не мога, всичко ще се провали”. В ума му изскочи единственият спасителен вариант. Без да каже нищо, той скочи от масата и хукна към кухнята, а гласовете зад него продължаваха да изтъкват недостатъците му. “Спокойно, трябва да се успокоя.” Взе ножа за хляб и забеляза, че ръката му трепери. Въпреки това успя да нареже козунака. Подпря се на плота и затвори очи. “Вдишвам, издишвам. Всичко е наред. Вдишвам, издишвам.”

Когато се върна, суматохата секна и всички се втренчиха в десерта. Щом остави чинията на масата, всеки грабна по парче и настъпи желаното мълчание. Андрей си отдъхна и се загледа в Мария. Напрежението се изпари, а сърцето му се изпълни с печал и любов.

“Бях забравил колко е красива, вече почти не си я спомням.”

– Ами разбира се, че няма да я помниш – чу ехидния глас на майка си да отговаря на собствените му мисли. – Не се ожени за нея, защото видиш ли, сватбите били демоде. Сега няма право да е при тебе, щом не ти е жена.
– Видя ли сега докъде се докара? – поде баща му. – Хората си гледат семействата, а ти висиш тука сам.
– Прави са, брат ми – намеси се и Филип. – Ако беше по-сериозен, може би нямаше да те остави.
– Сега ще останеш сам завинаги – прибави Йоана и всички се засмяха.

Това го пречупи. Той вдигна вилицата си и я заби в ръката ѝ. Жената изпищя и настана суматоха. Филип се развика, но Андрей взе бутилка от вино и я разби в главата му. Майка му изпищя, а баща му скочи да свестява малкия си син, докато кръвта на Йоана напоява покривката. Андрей се пресегна за ножа от месото и прободе майка си в корема. Сетне поряза баща си през лицето и в гнева си рязко дръпна покривката. Всичко се разхвърча, а той се сгромоляса на пода и се стисна за главата.

“Не мога, не мога, не понасям гласовете им!” Стисна клепачи и остана така, докато какофонията утихне.

“Вдишвам, издишвам. Вдишвам, издишвам. Вдишвам, издишвам.”

Когато ги отвори стаята беше празна. Прозорците бяха облепени с вестници, а покривката, цялата в червено вино, висеше на ръба на масата. Подът беше целият в изпочупени яйца и парчета стъкло, а по стената имаше петна от месо и ориз.

Андрей се разсмя. Смехът премина в истерия, а тя в плач. Накрая дойде тишината.

“Утре ще опитам отново.”