Дори ако през периода Хейан (VIII-XII в.) бяха създадени само „Генджи-моногатари“ и „Записки под възглавката“, това пак щеше да е „златен век“ за японската литература. – Цветана Кръстева
В живота ни има периоди, в които сякаш не ни се случва нищо интересно. В такива момени човек се пита дали живота му не е скучен и започва да се улавя как с лека завист сравнява ежедневието си с чуждото. Питаме се защо се получава така, че другите сякаш живеят пълноценен и вълнуващ живот, докато ние сме зациклили в грижи и битовизми.
И ако в динамичното настояще това са по-скоро моментни състояния, то за японската писателка Сей Шонагон е било цялата ѝ реалност. Въпреки високия социален статус на работата й, ежедневието й било изключително сиво и еднообразно. Следобедната разходка с карета извън стените на двореца ѝ се струвала цяло събитие, а най-далечното й пътуване било до близкия храм; Сей прекарвала почти цялото си време в двореца, и то основно в две-три стаи; месец след месец хората, с които се срещала били едни и същи; работата й била обвързана изцяло само с това да отдава безмълвно чест, да знае кога трябва да се поклони и да помни всички сложни титли на по-високопоставените лица.
Въпреки това ако се зачетете в шедьовъра ѝ “Записки под Възглавката” (The Pillow Book) ще останете с усещането, че си е прекарвала чудесно. Не е ясно откъде е дошла идеята за заглавието, но може би донякъде се свързва с факта, че всяка вечер придворната дама е заспивала с дневника си под възглавницата, като от време на време е записвала някоя мисъл или съзерцание.

В творбата можем да открием въпросите, които си е задавала, като например “кое е най-хубавото време от деня?” Съзерцанията ѝ как през лятото нощта ѝ е любима (особено ако вали дъжд); през пролетта предпочита зората; през есента, залеза, а през зимата – утрото. Като събитие в деня си тя описва падането на слана по клоните на сливово дърво или пък удоволствието от нежното потропване на дъждовни капки върху покрива. Бихте се запитали кое му е интересното на всичко това, но ако се вгледате по-внимателно ще уловите деликатното удовлетворение от малките неща и как привидно тривиални моменти от бита се превръщат в източник на дълбоко удовлетворение.
В малката книжка Сей прави списък с всички думи, които ѝ звучат интригуващо, както и с имена на места, които звучат романтично. Също така, наред с онова, което я радва, описва и малките неща, които я дразнят: как някой разказва прекалено подробно някоя, иначе интересна история; нещо умно, което е пропуснала да каже в някой разговор, понеже ѝ е хрумнало по-късно.

Така докато четем сборника на Сей малко по малко започваме да потъваме в нейния детайлен свят и когато затворим задната корица ни се иска животът ни да изглежда поне наполовина интересен колкото нейния. Ако обаче отделим момент и се замислим, ще осъзнаем, че със своя дневник авторката ни е предоставила инструментите, с които да наситим и своето ежедневие с подобна пъстрота. Така открили тайната, че всичко е заложено в самите нас, всеки сам за себе си може да забави ежедневието и поне за миг да се огледа наоколо. Именно в тези моменти човек може да открие цяла една вселена от чудеса, които се случват дори в най-незначителните детайли на живота.
“Записки под възглавката” не оставя в нас желанието да я препрочитаме отново и отново, а напротив, провокира ни сами да напишем свой дневник за всички малки и големи вълнения в живота си.