Никое създание в природата не е способно да мрази себе си. С едно изключение – човекът. Това наше качество е едно от най-странните и тъжни явления в психологическия живот. Склонността ни към себе-омраза, не само не ни позволява да живеем пълноценно и щастливо, но и създава непреодолими пречки в комуникацията ни с останалите. Невъзможно е някой да ни обича, докато сме убедени в собствения си лош характер или труден нрав; няма как да допуснем близостта на някой, защото убеждението ни, че не си заслужаваме, ще ни кара да виждаме всяка проява на нежност и привързаност като измама или ласкателство за лична изгода. Оказва се, че най-важното, за да установим стабилни и удовлетворяващи отношения с другите, е всъщност отношението ни към нас самите. Без нужната доза любов към себе си сме обречени да отблъскваме всички опити за близост, колкото и завършен и подходящ да е отсрещния човек. Несъзнателно ще се стремим да разочароваме и нараняваме дръзналите да ни пожелаят, докато в крайна сметка ги убедим, че не си заслужаваме, и че онова, което вярваме за себе си е много по-вероятно, отколкото по-позитивната и дори обаятелна представа на отсрещният човек.
Привидно ще осъзнаваме, че въпросният човек проявява дълбока и искрена обич, но в тъмните кътчета на душите си ще сме сигурни, че това е или грешка, или заблуда. Ще ни се иска да се отдръпнем, да го отблъснем и с упоритостта на убеждението си, че не сме достойни за такива чувства, ще настояваме да ни намразят. Така, в крайна сметка, ще успеем да постигнем онова, което психиката ни така жадува, а именно да се само-убеди, че, както сме и предполагали, не сме достойни да бъдем обичани. Няма да си дадем сметка, обаче, че сами сме предизвикали въпросната ситуация и, в крайна сметка, отдръпването на отсрещният човек.
Ако сме в себе-мразещия край на спектъра, то ситуацията е още по-тежка. На този етап любовта за нас е или невъзможна, или токсична. Така ако не успеем да прогоним човекът, дръзнал да ни хареса, то навлизаме в едни отношения, в които ще се стремим постоянно да го тормозим, с единствената цел да ни доказва всеки ден, че сме достойни да бъдем обичани, въпреки лошотията си. Това, макар да изглежда като някакво решение, не помага по никакъв начин на нашето оздравяване, а и обрича един друг човек (явно тормозен от свои психологически проблеми) да страда и да се лиши от пълноценната обич, на някой способен да му я предложи.
За да започнем да обичаме себе си е нужно да си простим за всичко, което ни изпълва с чувство за вина, да проявим повече състрадание към себе си и към импулсите си за саморазрушение. Важно е да знаем, че не ги проявяваме защото сме си такива, а са горчиво наследство от семейството или средата, в която сме израснали. Явно докато растем не сме били възпитани и научени, че сме достойни да бъдем обичани, независимо от това, което сме. Любовта и вниманието на родителите ни явно са зависели от постиженията ни, от чертите на характера ни или дори от пола ни, а подобна условна любов само ни е научила, че за да я заслужим трябва да бъдем определен тип човек. Така започваме да се стремим към неща, които не искаме, опитваме да подтискаме истинското си аз или дори изпадаме в отчаяние и се питаме “защо съм се родил момче/момиче?” или “защо харесвам хора от моя пол?”.
Представете си, че днес вие сте онази “родителска фигура”, която може да ви защити и обича. Така ли бихте се отнесли към детето, което сте били? Проявете към себе си грижа и любов, като си представите страха и болката ви, докато сте израствали. Напомнете си (и повярвайте), че не са ви нужни някакви особени умения, знания или постижения, за да сте достатъчни. Заслужавате любов, въпреки пропуските ви в училище или в работата, заслужавате я дори понякога да си изпускате нервите и дори да не сте постигнали мечтите на родителите си.
Думата “самолюбие” понякога звучи подвеждащо, сякаш търсенето му би означавало да се превърнем в самонадеяна, надменна версия на себе си. Това далеч не е така. Истинската любов към себе си е много по-скромна. Тя е една по-разумна, справедлива и точна представа за това кои сме. Тя предполага, че да не заем нещо е напълно нормално; предполага, че лошите обстоятелства могат да ни спънат, независимо колко сме подготвени; че няма нищо лошо да обичаме човек от същия пол; че сме достойни за уважение, независимо с какво изкарваме прехраната си.
Любовта не е условна. Тя е състраданието на падалите към падналите; тя е когато едно несъвършено същество изрази своята нежност към трудностите и болките на друго.
За мен
Даниел Мàргнов
Life Coach
Здравей, аз съм Даниел! Създател съм на платформата за самопознание ЕВДЕМОН. Занимавам се с life coaching и съм сертифициран в областта на клиничната психология.
Най-четени
Хвърчаща мисъл
