Франсиско Гоя и чудовищата в главите ни

Испанецът Франсиско Гоя е един от изключителните художници от края на 18 и началото на 19 век. Роден в семейство от средната класа през 1746 г. във Фуендетодос в Арагон, Гоя е признат от съвременниците си за гений в изобразителното изкуство. Познаваме цикълът му “Ужасите на войната”, наред с творби като “Трети май 1808 г.”, портрета му на Чарлз IV и семейството му, както и “Голата маха”. Въпреки това, най-завладяващат е шедьовърът, който създава през 1799 г., озаглавен “Сънят на разума ражда чудовища”.

Заглавието е централно в творбата и е изобразено върху бюрото в долния ляв ъгъл, защото според художника нощта е времето, когато всички тревоги и страхове излизат от подсъзнанието и започват да тровят мислите ни. Именно тях символизира и всяко от чудовищните животни на Гоя – мрачните мисли, които могат да ни нападнат в тишината на нощта. Често посланията им са съвкупност от най-ужасните определения за нас самите, които някога сме чували (вероятно от хората, около които сме израснали): не си добър в това, което правиш, не си достатъчно умен, много си затворен и т.н.

Ако някое от тези, така наречени чудовища, опита да ни навреди през деня успяваме да го отблъснем с разумни аргументи, но в тишината на нощта разумът губи силата си и лесно можем да се поддадем на коварните му схватки: защо съм такъв? ще бъда ли щастлив някога? струва ли си да продължавам да се боря? Шепотите бродят из сенките на съзнанието ни и ни карат да губим надежда, потъвайки вечер след вечер в дълбините на отчаянието.

За да им се противопоставим се налага да постъпим, както бихме постъпили към истински зверове – да ги опознаем, да разберем от къде идват и така да намерим начин да ги опитомим. Ще забележим, че някое говори с гласа на баща ни; друго пък се отнася с нас с пренебрежението на майка ни; ще видим онова, което странно прилича на приятел, който се е надсмял над наша постъпка или черта, а може би ще срещнем и онова, което ни напада с критиката на бивш партньор. Събуждат се, когато сме преуморени, когато сме сами или когато преминаваме през труден период. Не ги срещаме обаче, докато се разхождаме сред природата или докато прекарваме времето си с любими хора. Сякаш ги е страх именно от моментите, в които сме спокойни и се занимаваме с онова, което обичаме. Моментите, в които се наслаждаваме на живота.

Нужно е да укротим тези зверове с цялото уважение, което дължим на нещо, което има силата да ни убие. Да построим здрави клетки от солидни аргументи срещу тях и да намерим утеха в идеята, че ще стават все по-безобидни, колкото по-разумен и спокоен е живота ни. С достатъчно нежност и състрадание можем да се надяваме, че ще достигнем момент, в който дори в най-тъмната нощ, докато тези чудовища ръфат намордниците си и блъскат по решетките, ще се обичаме достатъчно, че да не се страхуваме от яростта им. Защото ако обичаме себе си и си позволяваме да изживяваме всичко онова, което ни доставя удоволствие, няма да вярваме и на дума, която излиза от муцуните на зверовете в ума ни.