Могат ли да се променят хората?

Променят ли се хората? Всеки от нас си е задавал този въпрос. И макар да звучи някак общо, сякаш питаме ей така, по принцип, в него винаги се крият лични и често болезнени мотиви. Най-често го задаваме с доза отчаяние, когато сме във връзка с някой, който обичаме, но по един или друг начин наранява нас или себе си. Или когато за пореден път сме разочаровани от себе си, било то защото толерираме нечие грубо отношение, или защото сме се поддали на някоя наша слабост (човек или адикция). За съжаление знаем, че единственият очевиден отговор ще ни донесе разочарование, но понеже сме неспособни да се справим с дадената ситуация, предпочитаме да вярваме, че може би има някаква, макар и незначителна надежда, да получим позитивен отговор. Все пак, инвестирали сме прекалено много емоции и време за да се откажем. И така, с един единствен проблемен човек на ум, започваме да се чудим за човешката природа като цяло и колко гъвкава може да се окаже.

Можем да се запитаме добре ли е изобщо да искаме някой да се промени? Отговорът на онези, които ни тормозят, най-често ще е възмутено „не“. Мантрата, която ни повтарят е „Обичай ме такъв, какъвто съм“. Но реално погледнато, само перфектен човек би отрекъл, че може би има нужда да израсне малко, за да изживее по-пълноценно любовта на друг. А понеже такъв не съществува е редно да допуснем, че всички умерено добронамерени и прилични призиви за промяна трябва да бъдат чути с добра воля и ако са разумни да се подходи с определена сериозност. Онези, които настръхват при предположението, че може да се наложи да се променят, парадоксално издават най-ясните доказателства, че може да имат сериозна нужда от вътрешна еволюция. Всеки път, когато повдигнем темата, те ни атакуват с агресивни обвинения, че сме жестоки, последвани от пресилена реакция, с която да ни накарат да престанем. Същата вечер обаче, изчакват тъмнината и интимността на спалнята, където да се разпаднат и да признаят, че имат проблем, за да проявим състрадание, а на сутринта отново яростно отричат, че може да има нещо нередно. В даден момент сякаш разбират призива ни за промяна, но след това, в момент, когато наистина има значение, се държат сякаш никога не са признавали подобно нещо.

Защо промяната се оказва толкова трудна? Всъщност не е, устойчивият на промяна човек просто не е сигурен какво не е наред с него и дали ще успее да промени поведението си, след като проблемът бъде посочен. Целият му характер може да бъде структуриран около стремеж да не се замисля или да не се чувства по определен начин. Всеки сблъсък с дадената тема ще бъде отблъскван чрез агресия или обидено раздразнение към всеки, който се опита да го предизвика. Такива хора се стремят да са постоянно заети с нещо, било то работа или някое хоби, или пък вреден навик като пиене или компулсивно ядене на вредни храни.

С други думи, на неспособния да се променя човек не само му липсват знания как да извърши подобна трансформация, той е подсъзнателно блокиран да не ги придобива. Съпротивлява се, защото бяга от нещо изключително болезнено в миналото си, с което е бил твърде слаб или безпомощен да се справи, и срещу което все още не е намерил силите да се изправи. Тоест нямаме си работа с човек, който не иска да се промени, имаме си работа с травмиран човек.

Част от проблема е да осъзнаем срещу какво се изправяме. Липсата на промяна може да изглежда толкова разочароваща, защото не можем да разберем кое му е трудното да се промениш. Не може ли просто да се държат малко по-различно? Но ако вземем предвид пълния мащаб на това, пред което този човек някога е бил изправен, и условията, в които се е формирал умът му, бихме били по-състрадателни и по-реалистични в очакванията си.

Същевременно онова, което е наистина важно за нас, е да си зададем въпрос, който може да ни се стори едновременно несправедлив и доста труден: като се има предвид колко ясни са доказателствата за липса на промяна в даден човек и, следователно за липса на реалистична надежда, че някога ще получим онова, което искаме, защо сме още с него? Защо се опитваме да отворим врата, която не може да бъде отворена и се връщаме към повтарящо се разочарование, надявайки се на различен резултат? Коя част от нас е толкова травмирана, че не може да си позволи да сложи край? Каква част от нашето минало повтаряме отново и отново, попадайки в непрекъснат кръговрат от надежда и разочарование? Човекът отсреща ли наистина искаме да спасим, или детето в нас, което някога не е било спасено? И ако говорим за промяна, възможно ли е един ден да се превърнем в хора, които не седят, чакайки безкрайно други хора да се променят? Можем ли да станем по-безкомпромисни в пресяването на другите и допускането само на онези, които реално могат да отговорят на нуждите и желанията ни?

Всеки от нас може да си отговори на всички тези въпроси и да се запита дали самият той всъщност няма нужда да се промени. Да започне да уважава себе си повече и да не допуска да бъде жертва на нечии травмиран ум; да започне да се обича повече и да не позволява да е с някой, който не може да отговори на нуждите му; да започне да работи над себе си (или дори да посети специалист), за да преодолее онези тежки моменти от миналото си, които днес го карат да вярва, че не заслужава повече от онова, което очевидно го наранява.

В заключение е важно да се запитаме дали можем да сме по-категорични в прилагането на здравословна доза решителност, за да напуснем онези, които неуморно ни отблъскват? И дали не е време да преустроим умовете си, за да успеем с времето да се превърнем в хора, които не се чудят твърде дълго дали и кога хората могат да се променят и така самите ние да бъдем промяната, за която толкова копнеем.