писаница

Семейна вечеря

   Андрей приключи десет минути по-рано и излезе на терасата за цигара. Още беше светло, а времето - прохладно и ясно. Прииска му се да се разходи в някой парк или по брега на морето, но прогони тези желания. “Прекалено е опасно да мисля за това.” Поне вече имаше право да излиза на балкона, макар да се беше наложило да го покрие с мрежа. Зарея поглед между панелните блокове и съзнанието му се прехвърли към предстоящата вечеря. “Дано се получи, дано всичко мине както трябва.”
   Обичаше родителите си, а те обичаха да му лазят по нервите. Щеше да има “Вече си на тридесет и една, до кога ще стоиш сам?” или пък “Този дом има нужда от жена и детски смях.” Но как да им обясни, че мисълта да въвлече още едно човешко същество в тази несигурна и опасна епоха го ужасява? “Да не мислиш, че с майка ти сме го мислили толкова?” - би казал баща му, сякаш казва някаква мъдрост - “То човек като ги мисли много тези неща, никога няма да се реши.”. “Но аз ги мисля, баща ми.” - отвърна му мислено и дръпна от цигарата.
   Тревoжността беше наследил от майка си. Все умуваше какво предстои, все планираше и предполагаше. Отначало мислеше, че просто си е такъв, но в университета осъзна, че има проблем. Положението покрай сесиите ставаше толкова тежко, че косата му беше започнала да остава по възглавницата, а ръцете му се лющеха. Първоначално опита да лекува проблемите локално, но скоро осъзна, че единственото спасение е медитацията. “Умът е най-мощният инструмент в ръцете на човека” беше прочел някъде. Тази фраза се беше запечатала в съзнанието му и си я припомняше всеки път, когато започне да губи контрол. Всъщност оказа се, че тия щуротии му се отдават. Във времето дори се беше захванал с така наречените “визуализации” - представяше си нещата, които иска сякаш са реални, защото беше чел, че така ще ги привлече в живота си. “Пълни глупости” беше се засмял брат му “ако е така визуализирай, че имаш коса”. За жалост тези неща не работеха по този начин и косата на Андрей така и не започна да расте отново, но това не го смущаваше. Приемаше голата си глава за напомняне, че най-лошото е зад гърба му. “Каква самозаблуда само.”
   На вратата се позвъня. “Започва се.” Смачка димящия фас и тръгна към входа. Докато отключваше, през стомаха го сряза една особена мисъл “Дали не е тя?”
   - Христос Восркесе, брат ми! - рече Филип от вратата. Макар по-малък, брат му имаше съпруга и общо взето беше всичко, което родителите им бяха очаквали от първородното си дете. Андрей така и не покри тези очаквания и усилията им да се “поправят” като родители се фокусираха именно върху по-малкия. За щастие това не застана между братята и те се разбираха и подкрепяха.
   - Така се радвам да ви видя. - отвърна Андрей и го прегърна - Воистина воскресе!
   - Наще тук ли са вече? - рече Филип, докато се събува.
   - Още не - отвърна Андрей и разцелува Йоана - спасявате ме, че дойдохте първи.
   - Постарахме се. - отвърна Йоана - Мирише чудесно.
   - Заповядайте - рече Андрей и тримата влязоха в хола. Щом се настаниха домакинът извади виното от хладилника и им наля. Преди да седне обаче, на вратата отново се позвъня.
   “Може да е тя” - премина отново през ума му.
   - Ето ги и наще - рече брат му и пресече тази мисъл.
   На вратата наистина се оказаха родителите им.
   - Добър вечер - рече майка му и го разцелува хладно - Христос воскресе!
   - Воистина воскресе! - отвърна той и се ръкостиска с баща си.
   - Брат ти тук ли са вече? - продължи тя, докато закача връхната си дреха на закачалката. Говореше за Филип в множествено число, откакто се беше оженил.
   - Тук са, тъкмо им налях вино.
   - Добре ще ми дойде и на мен едно винце. - рече баща му с леко насмешливия тон, с който си говореше по принцип.
   Скоро всички заеха местата си и дойде ред за тост.
   - Наздраве за празника! - рече Андрей - Добре сте ми дошли!
   Из стаята се разнесе звън от стъклените чаши и всеки отпи.
   - Да видим в кой ще се окаже бореца - рече Филип щом остави чашата и грабна едно синьо яйце. Докато всеки си избира цвят, Андрей погледна към празния стол и усети буца в стомаха си. “Няма да мисля за нея”.
   Борбата се оказа кратка и след няколко изпочупени яйца баща му рече доволно:
   - С Филип обявяваме ремѝ. Аз долно здраво, той - горно.
   Тази реплика незнайно защо подразни Андрей, докато бели счупеното си яйце. “Колко типично.”
   На вратата отново се позвъня и той подскочи. На лицето му се разтегна широка усмивка и без да губи време хукна към входната врата.
   “Тя дойде, наистина дойде!”
   Там завари привлекателна жена в своите късни двадесет. Косата ѝ беше кестенява и подстригана на черта до раменете, нослето ѝ беше чипо, а устните се разтегнаха в карминова усмивка. “Точно както си я спомням.”
   - Христос воскресе! - рече тя.
   - Воистина воскресе - отвърна Андрей, и я прегърна. През тялото му премина особена тръпка. Сякаш виждаше някой, за който бе сигурен, че няма да види повече.
   - Щом и Мария е тук е време да започваме със салатките - пошегува се брат му, докато Андрей я посреща.
Младата жена се разбираше със семейството и разговорът потръгна добре. Скоро салатите бяха изядени и дойде време за основното.
   - Аз ще ти помогна - рече Йоана, когато домакинът започна да събира празните чинии. Двамата бързо претоплиха поизстиналите порции и скоро пред всеки имаше апетитно агнешко, гарнирано с ориз.
   - Брат ми, докато си прав донеси още винце. - рече Филип и доля остатъците от първата бутилка.
   Андрей се усмихна и се върна в кухнята. Докато завива тирбушона въздъхна с облекчение. “Всичко върви чудесно.” Сърцето му беше изпълнено с радост. За пръв път, от толкова много време, цялото семейство беше на едно място. “А и тя се появи.”
   Той взе бутилката и се върна в трапезарията, където баща му го посрещна с думите:
   - Виж какво хубаво момиче, защо не я вземеш тука при тебе?
   - Ами да, сам по цял ден, до кога мислиш да го караш така? - допълни майка му, а Андрей се усмихна пресилено и седна на мястото си. - То карантината може и да не падне следващите години.
   - Права е майка ти - рече баща му - на тридесет и една си вече, до кога сам?
   Преди да отговори Филип се намеси:
   - Засрамвате момичето. Стига сте се бъркали.
   Двамата решиха да замълчат, а Йоана смени темата:
   - Не бъдете песимисти, вижда ѝ се края на карантината. Три години са достатъчни.
   - Всички се надяваме на това - отвърна Андрей и отпи от виното. Настана кратко мълчание, което Мария наруши:
   - Месото е много вкусно. Как го приготви?
   - От вчера го кисна в билки и днес на бавно печене във фурната. - отвърна Андрей и двамата си размениха топли усмивки.
   - Малко е сухичко - рече майка му без да вдига поглед от чинията.
   - Защо не звънна на Йоана да ти даде нейната рецепта? - добави баща му.
   - Тя е за телешко - засече го Филип, но баща му не отстъпи:
   - Щом телешкото беше толкова крехко, агнешкото щеше да се топи.
   Андрей реши да не отвръща и насочи темата към времето навън. За щастие останалите я подеха и преминаха към дребни приказки за живота под карантина. След основното донесе плато с мезета и трета бутилка вино. Бузите на баща му вече се бяха зачервили, а майка му беше станала още по-критична.
   - Кажи сега - обърна се тя към Мария - какво не му харесваш на моя син?
   Жената се изчерви, а Филип се намеси:
   - Мамо, престани!
   - Ти не се меси - засече го баща му - виждаш, че си е друго с жена. Едно детенце ви остана на вас и всичко ще ви е наред.
   - Прав е баща ти - рече майка му - ти никога не си ни разочаровал.
   Андрей усети как кръвта нахлува в бузите му. Незнайно защо брат му не отвърна, а Йоана рече:
   - И мен не ме е разочаровал. - след което го целуна излишно демонстративно.
   - Ами да - отново поде баща му - то Андрей как да го хареса момичето? Най-хубавите години си остави в кръчмите.
   - Пък и като ученик не беше кой знае какво - изсумтя майка му.
   - Моля ви, да не говорим за това - опита да спаси положението Мария, но от нищото брат му се намеси с насмешка:
   - Защитаваш го, ама да не ти е в къщата, а?
   Десният крак на Андрей затрепери, а дланите му се изпотиха. “Не мога да отвърна, не мога, всичко ще се провали”. В ума му изскочи единственият спасителен вариант. Без да каже нищо той скочи от масата и хукна към кухнята, а гласовете зад него продължаваха да изтъкват недостатъците му. “Спокойно, трябва да се успокоя.” Взе ножа за хляб и забеляза, че ръката му трепери. Въпреки това успя да нареже козунака. Подпря се на плота и затвори очи. “Вдишвам, издишвам. Всичко е наред. Вдишвам, издишвам.”
   Когато се върна суматохата секна и всички се втренчиха в десерта. Щом остави чинията на масата всеки грабна по парче и настъпи желаното мълчание. Андрей си отдъхна и се загледа в Мария. Напрежението се изпари, а сърцето му се изпълни с печал и любов. “Бях забравил колко е красива, вече почти не си я спомням.”
   - Ами разбира се, че няма да я помниш - рече майка му с ехиден глас без да го поглежда. - Не се ожени за нея - сватбите били демоде. Сега няма право да е при тебе щом не ти е жена.
   - Видя ли се сега до къде го докара? - поде баща му - Хората си гледат семействата, а ти висиш тука сам.
   - Прави са, брат ми - намеси се и Филип - ако беше по-сериозен може би нямаше да те остави.
   - Сега ще останеш сам завинаги - рече Йоана и всички се засмяха.
   Това го пречупи. Той вдигна вилицата си и я заби в ръката ѝ. Тя изпищя и настана суматоха. Филип се развика, но Андрей взе бутилка от вино и я разби в главата му. Майка му изпищя, а баща му скочи да свестява малкия си син, докато кръвта на Йоана напоява покривката. Андрей се пресегна за ножа от месото и прободе майка си в корема. Сетне поряза баща си през лицето и в гнева си рязко дръпна покривката. Всичко се разхвърча, а той се сгромоляса на пода и се хвана за главата. “Не мога, не мога, не понасям гласовете им!” Стисна клепачи и остана така, докато какофонията утихне.
   “Вдишвам, издишвам. Вдишвам, издишвам.”
   Когато ги отвори стаята беше празна. Прозорците бяха облепени с вестници, а покривката, цялата в червено вино, висеше на ръба на масата. Подът беше целият в изпочупени яйца и парчета стъкло, а по стената имаше петна от месо и ориз. 
   Андрей се разсмя. Смехът премина в истерия, а тя в плач. Накрая дойде тишината.
   “Утре ще опитам отново.”
© Изобржения: Fiona Omeenyo

Author


Avatar

Daniel Margnov

Обичам книги с неочакван край, мистерии, фантастика и психо-трилъри. Интересни са ми философията, човешката психика, вярата и митологиите. Пиша поезия, проза и всичко между тях. Понякога се захващам с ревю на книга или музикален проект, а понякога просто коментирам цитати, или разтягам някакви мои мисли, за да ги разбера по-добре.