писаница

Между Светкавица и Гръм

   „Едно, две, три, четири, пет, шест.”
   Тътенът разцепи небето.
   „На два километра”, помисли си Алекс, докато се мъчеше да заспи. В час по „Човекът и природата” им бяха казали, че ако разделиш секундите между светкавицата и гръмотевицата, ще разбереш на какво разстояние са от теб. „Това го знае всяко лапе.” беше се възмутил Ванката, макар да бяха още петокласници и общо взето си бяха лапета.
   Бурята беше започнала преди половин час, но на Алекс му се струваше, че лежи в леглото си от поне два. „Или може би три.” Опита да се сети за други научни факти, с които да се разсее, но мисълта му отново се върна към случилото се днес.
   Всичко започна в едно от малките междучасия:
   - Иштина е фи касфам – кълнеше се Наско, ръфайки някаква вафла - pixie_39 пише, че ш приятелите ѝ жа малко не ше напикали от штрах.
   - И са призовали демон? – повдигна вежди Ванката.
   Наско преглътна и нацупи устни между дебелите си бузи:
   - Ако щете вярвайте, все ми е тая.
   Звънецът прекъсна разговора и всеки пое към чина си, но Алекс, обзет от някакво детско любопитство, продължи да мисли за историята.
   „Ако знаех как ще ме е бъз тая вечер, хич нямаше да им се връзвам.” помисли си с гняв в тъмното и се завъртя с лице към прозореца. Беше петък и не стига, че имаше нужда от почивка след цяла седмица тестове и домашни, ами и тези натрапчиви мисли продължаваха да го занимават. Загледа се в стичащите се по прозореца капки и се остави да го унесат. Малко преди да заспи обаче, нова светкавица огря стаята и му се стори, че видя нечий силует навън. Рязко се надигна и сърцето му заблъска с все сила. Гръмотевицата не закъсня и напълно го разсъни.
   „Ебаси какво тъпо шубе съм” подразни се на себе си, щом се убеди, че няма никой. Остана така за момент и реши да отиде до кухнята за вода. Включи фенерчето на телефона си и преди да стъпи на пода освети под леглото, за да не го хване нещо за крака. Сетне внимателно огледа стаята и чак щом се убеди, че всичко е наред, тръгна към кухнята.
  Родителите му отдавна спяха и апартаментът беше притихнал. Докато прекосяваше коридора, малкото прозорче на кухненската врата присветна и Алекс започна да брои на ум “едно, две, три”. Тътенът дойде, докато натискаше дръжката и незнайно защо се напрегна отново. „Един километър” отбеляза наум. Преди да пристъпи в тъмната кухня, премина с фенерчето по стените за всеки случай, но и тук всичко си беше съвсем нормално. С леко нежелание остави телефона си на плота със светлината нагоре и затърси чаша за вода. „Държа се като хлапак.” Пусна кранчето, но докато пълнеше чашата, нова светкавица освети стаята и ръката му трепна. Чашата се изплъзна и се счупи в мивката.
   Прииска му се да побегне към стаята си, но краката му отказаха. „Само светкавица, само светкавица.” опита да се успокои, но тътенът разцепи нощта навън с такава сила, че едва не изкрещя. Нужни му бяха секунда-две да се опомни, грабна телефона си с бумтящо сърце и бавно огледа полутъмната стая докато се убеди, че всичко е само в главата му.
   „Тъпият Наско, с тъпите му истории за демони” изруга наум и се зае с чистенето на стъклата. Почувства се глупаво като се сети колко беше развълнуван след като чу историята на pixie_39 за първи път.
   - Следобеда наще ще ходят у баба и няма да ги има чак до вечерта – съобщи на момчетата още следващото междучасие.
   - Е и? - попита с досада Наско.
   - Може да пробваме ритуала у нас.
   - Пак ли с тая простотия? – изпуфтя Ванката – Вие сте луди.
   - К’во се прайш и ти? - внезапно се развълнува Наско - нали се сещаш, че ако се получи, ще сме единствените в училище, които са призовали демон?
   - И какво? – не отстъпи Ванката.
  - Аре бе, Ванка – продължаваше да настоява Алекс – звучи супер яко, а и имаме всички артефакти.
  „Артефактите”, както ги беше нарекла pixie_39 във форума за страшни истории, бяха предмети от бита, нужни за ритуала. Алекс беше мислил за тях през целия час и заключи, че могат да ги намерят. Последва кратко убеждаване на Ванката, който, макар и скептичен както винаги, се съгласи. Тримата се уговориха да се срещнат в дома на Алекс точно в 15:00 ч., като всеки трябваше да донесе отредения му артефакт.
   - Нито минута по-късно! – каза Алекс с поглед към Наско.
   - Аз за такива неща не закъснявам – отвърна той, ухилен като тиква.
  Дъждът започна да намалява. Алекс се върна в стаята си, а на вратата го посрещна нова светкавица. Този път беше подготвен. „Едно, две, три, четири, пет.” Тътенът беше слаб и колеблив. Когато си легна, реши да си порови из телефона, за да се разсее. За съжаление само след няколко минути батерията му падна, а зарядното беше чак в хола. “Няма да стана повече от леглото за нищо на света!” Излегна се по гръб, а мисълта му неусетно се върна към премеждията от деня.
   Всички се появиха пред блока точно в 15:00 ч.
  - Да се захващаме с тая работа! – рече Наско, все още нахилен и тримата се заеха с призоваването на демона, за който pixie_39 се кълнеше, че е най-страшното нещо, което е виждала.
   Самият ритуал беше глупав, но решиха да подходят сериозно. Спуснаха завесите в хола, преместиха масичката до стената и навиха килима на руло. Сетне дойде ред на свещите, защото какво е един ритуал за призоваване на демон без свещи? За съжаление нямаха от онези като по филмите, затова всеки донесе каквито имаше. Наредиха в кръг свещи във всякакви цветове, размери и аромати, та дори такива с портокалови резени и канелени пръчки, но въпреки тази комична гледка, лицата и на тримата останаха сериозни. Алекс донесе тенджера, която поставиха в центъра на кръга, точно според написаното и тримата седнаха около нея.
   - От птичи поглед – зачете Наско от телефона си – главите ни трябва да са като ъглите на равностранен триъгълник.
   - Що за идиотско обяснение? - измърмори Ванката.
   - Така пише, тъпако! – засече го Наско и му показа телефона си.
   Застанаха в определената позиция и Наско продължи със сериозен тон:
   - Алекс, дай косата.
  Алекс се поколеба и извади малък найлонов плик, в който имаше кичур коса. В ритуала пишеше бебешки кичур и той се беше сетил, че майка му беше запазила руса къдрица от бебешката му коса.
   - Майка ще ме убие ако разбере – измънка той и неохотно подаде плика.
 Наско го грабна и изпразни съдържанието му в тенджерата. Сетне извади от джоба си нокторезачка и изряза нокътя на палеца си директно в съда, а Ванката направи кисела физиономия.
   - Сега пръстта̀ – продължи по списък Наско, без да му обръща внимание и извади буркан с пръст, която беше загребал от гробищата след училище и също я изсипа при косата.
   - Това е пълна тъпотия, нали се сещате? – рече Ванката, а Наско изшътка.
   - Щом си тука, значи не е чак такава тъпотия.
   - Как въобще ще горят тия неща? – намеси се Алекс.
   - Нали е ритуал, има си начин – сряза го пълничкият му приятел, който явно взимаше всичко това прекалено насериозно.
   - Остана перото. Носиш ли го?
   Ванката извади от джоба си синьо перо, което беше отскубнал от папагала на сестра си.
   - Дано си заслужава, защото гадината ме ухапа до кръв.
   - Недей мрънка – тросна се Наско и извади лист хартия, който смачка на фитил. - Пригответе се.
   Другите момчета извадиха телефоните си и отвориха текста, който трябваше да прочетат на глас. Думите бяха неразбираеми и се наложи да ги прочетат няколко пъти, за да ги изговарят гладко. Наско извади запалката на баща си, която беше откраднал и запали листа. Само след секунда тази импровизирана факла се разгоря и момчето я метна в тенджерата. За миг пламъкът се изгуби, но внезапно се вдигна и трите момчета ахнаха.
   - Яко! – възкликна Алекс.
   - Да започваме – настоя Наско и тримата зачетоха текста на глас.
  Пламъкът продължи да осветява вътрешността на тенджерата и когато думите свършиха, дойде време за най-смущаващата част от ритуала. Ванката, като най-хладнокръвен от тримата, извади от джоба си стерилна игла, която беше задигнал от аптечката на техните.
   - По филмите го правят с нож – рече Алекс, но Ванката го прекъсна:
   - Как с нож, бе? Ти недей ги гледа филмите, ако не искаш да умреш от някоя инфекция.
  Той махна капачето и взе ръката на Наско в своята. Боцването беше съвсем леко, но остави червена капка. Пълното момче се протегна към пламъка и я остави да капне. После беше Алекс, а когато дойде реда на Ванката той се поколеба и огледа лицата на приятелите си.
   - Какви глупости ме карате да правя само. – сетне прободе и своя пръст, а щом и неговата кръв докосна пламъка, огънят внезапно угасна и се разнесе гъст дим.
   - К’ва е тая смрад, бе? – Алекс скочи да отвори прозореца.
   - Вони на развалени яйца – разкашля се Ванката.
  Алекс дръпна завесите и светлината нахлу на гъсти лъчи през димната завеса. Пушекът се разсея и тримата се спогледаха.
   - Ебаси тъпия демон – каза Алекс, а Наско се разсмя.
   - К’во се хилиш, ти я измисли тая тъпотия - викна Ванката с повдигна вежди, но на устните му се прокрадна усмивка. Само след миг и тримата се хилеха, а когато най-сетне се успокоиха, решиха да почистят.
   “Какви тъпаци сме само” помисли си Алекс в тъмното. Въпреки че целият ритуал се беше оказал една голяма глупост, не спираше да мисли за случилото се. За разлика от Наско, когото Ванката наричаше “най-пъзливия фен на ужаса”, Алекс не беше от страхливите, а и бяха правили такива простотии и преди. Защо сега беше различно?
   Бурята спря внезапно, както беше и започнала и в стаята се възцари тишина. Алекс се замисли колко е смотан да се съгласи да вършат такива неща у тях. „Ако нещо наистина се е пръкнало от оная тенджера, ще е някъде тук.” Тази мисъл го накара да потръпне, но след миг друга, по-ужасяваща, превзе вниманието му. „Ами ако майка разбере?” Родителите му се бяха прибрали късно и не бяха забелязали обгорената тенджера и липсващия кичур коса. „Разбере ли - край с футбола пред блока.”
   Силен шум го изкара от мислите му. Беше кратък и прозвуча като блъсване на врата или прозорец. Ослуша се и преди да реши, че му се е сторило, го чу отново. Побиха го студени тръпки. Запита се какво може да е и се сети, че понякога баща му пие вода през нощта. „Ама аз съвсем се издухах. Естествено, че е бащата.” Тази мисъл го поуспокои, но реши да провери за всеки случай. Подаде глава в коридора и погледна към прозорчето на кухненската врата. В кухнята беше светнато и това го успокои напълно. Усмихна се и тръгна към светлината. Отвори вратата и думите “тате, някои хора спим” изсъхнаха в устата му. Кухнята беше тъмна и пуста. Единственото, което му дойде наум, бе да хукне към леглото си и да се скрие под завивките. Без да се колебае повече, блъсна вратата, шмугна се в стаята си и се зави през глава. “Мамка му, мамка му…какво става?” Сърцето му блъскаше и едва си поемаше въздух.
  Отне му няколко минути да се успокои и се зачуди дали случилото се не е плод на изтощеното му въображение. Възможно беше от страх да му се причуят разни неща, а светлината от кухнята можеше да е от някоя изостанала светкавица. „Ако пак се вържа на акъла на Атанас, да не се казвам Александър!” Малко по малко се самоубеди, че си е въобразил всичко, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. За щастие шумът така и не се повтори и не след дълго умората започна да затваря клепачите му. Той опита да се противопостави на съня заради странното чувство, че ако заспи, нещо лошо ще се случи, но забеляза, че навън започва да се зазорява и страхът го напусна напълно. „Всичко свърши. Нищо лошо не може да се случи вече.”
   Събуди се към обяд. Погледна си телефона, но се сети, че батерията му беше паднала. Денят навън беше ясен и светъл. В кухнята майка му миеше чинии с гръб към вратата, а на масата имаше пържени филии и буркан мед.
   - Добро утро – рече Алекс.
   - Вече е обяд, поспаланко – отвърна тя шеговито, без да се обръща. – Сядай да хапнеш.
   Алекс седна и се захвана с филиите.
   - Много зле спах.
   - Поне вече си отпочинал.
   Явно не беше разбрала за глупостите от вчера и той реши да си пробва късмета за футбола следобед:
   - Мисля да поритам после – като бързо добави – утре ще си напиша домашните.
   - Разбира се, защо не – съгласи се тя. 
  „След такава тъпа вечер се очертава хубав ден.” помисли си Алекс и се усмихна. Когато се нахрани, реши да си измие ръцете в банята, защото майка му още миеше чинии, но щом се върна, нея я нямаше. Масата беше оправена, а чиниите явно подсушени и прибрани, защото ги нямаше и на сушилника. Това го изненада, но пък майка му си беше пъргава.
   От меда ожадня и взе чаша за вода, но преди да си налее, забеляза че в мивката има стъкла. “Какво по…” преди да завърши мисълта си цялата стая светна и всичко потъна в мрак, а дъждът навън заблъска по стъклата. Алекс изпусна чашата и тя се счупи точно както онази през нощта. Съзнанието му спря да работи, оплетено в абсурда на реалността. Възможно ли беше да е сънувал всичко? Но как е сънувал, ако е още в кухнята? Мощен тътен го върна към реалността и той се паникьоса. Заряза бъркотията и хукна към спалнята на родителите си. Натисна бравата, но всичко просветна и след миг отново се оказа пред кухненската врата. “Какво се случва, по дяволите?” Прозорчето ѝ се освети и отвътре се разнесе тропот. Преди да хукне към стаята си чу как някой се провикна от хола:
   - Алекс, какво прави тази тенджера тук?
   Гласът беше на майка му и той замръзна на място.
   - Алекс, попитах те нещо! – изкрещя гласът отново, но по-груб и нисък.
   - Алекс! АЛЕКС! АЛЕКС! – виковете се деформираха в ръмжене, а шумът от кухнята се усили. „Какво се случва? Какво става?”
  Единственото сигурно място беше леглото му. Той хукна към стаята си, хвърли се в чаршафите и се зави през глава. Внезапно всичко затихна. Остана така няколко минути в очакване, но не последва нищо. Бавно се отви и осъзна, че дъждът отново трополи по стъклото. Възможно ли беше всичко да е било кошмар? Гърлото му стържеше от жажда, но ако беше сигурен в едно, то бе, че няма да иде до кухнята. Преглътна с усилие и си даде сметка, че целият е плувнал в пот. Дали наистина беше сънувал всичко? Дали не беше заспал случайно, а жаждата да го беше накарала да сънува, че отива в кухнята и всичко, което последва? Макар да имаше чувството, че няма как случилото се да е било сън, това беше единственото рационално обяснение. Погледа телефона си и за щастие имаше батерия. „Сънувал съм. Слава богу, било е само кошмар.”
   Реши да порови из социалните мрежи, колкото да се успокои и да заспи по-лесно. Навън просветна и той неволно започна да брои на ум. „Едно, две, три, четири…” Чак когато стигна до двадесет и три, си даде сметка, че гръм така и не последва. Дъждът беше намалял и реши, че бурята вече е прекалено далеч, за да чуе гръмотевицата. Батерията му наистина беше към края си и скоро телефонът се изключи. Алекс се отпусна и се завъртя с лице към стената. Докато потъваше в някакви негови си мисли обаче, стената пред него се освети и върху нея се отбеляза сянка. Той скочи и рязко се завъртя към вратата, където видя тъмен силует.
   - Кой е там? Кой си? – рече с разтреперан глас.
   - Аз съм – изхлипа гласът. – Алекс, ти ли си?
   - Ванка?
  Отговорът на силуета ужасѝ Алекс, но преди да реагира, цялата стая светна и силуетите станаха два, застанали с гръб към него. Между тях беше тенджерата, от която отново се издигаше дим, но този път постепенно придобиваше форма на някакво създание. Алекс се почувства като в сън. Всякакви опити да си обясни случващото се бяха напразни и единственото, което можеше бе отново да се завие през глава.
   - Искам да спре, искам да спре – зашепна, стиснал очи под завивката. – Искам да спре, само да спре.
   Усещаше, че думите на Ванката ще изплуват в съзнанието му всеки момент, но не искаше да го позволи. Не искаше да мисли за следобеда, нито за свещите, нито за силуета в пушека. Нова светкавица огря стаята.
   „Едно, две, три, четири…” числата го успокояваха. Стигна до десет преди да усети, че в стаята има още нещо. Стисна очи още по-силно: „единадесет, дванадесет…” Присъствието се приближи и Алекс усети болка по цялото си тяло. „Седемнадесет, осемнадесет…” Създанието се издигна и се понесе над него.
   - Деветнадесет, двадесет – зашепна той с треперещ глас, а по лицето му се стичаха сълзи - …двадесет и едно, двадесет и две… - шепотът му премина в хрип, а на средата на двадесет и пет гласът му изчезна. Нещото поглъщаше всеки звук в стаята. Алекс усети крясък в гърдите си, а когато го пусна, устата му зина гротескно, а очите му се отвориха.
   Последното, което премина през съзнанието му бяха думите от сенките с гласа на единия от приятелите му: “Алекс, така и не напуснахме апартамента.”
© Изобржения: “Night Strike”, Johnathan Harris; “Lightning”, E.J.Stillings; 
Редакция: Цветелина Александрова

Author


Avatar

Daniel Margnov

Обичам книги с неочакван край, мистерии, фантастика и психо-трилъри. Интересни са ми философията, човешката психика, вярата и митологиите. Пиша поезия, проза и всичко между тях. Понякога се захващам с ревю на книга или музикален проект, а понякога просто коментирам цитати, или разтягам някакви мои мисли, за да ги разбера по-добре.