писаница

Институцията

   Дъждът спря. Mежду облаците се показа ноемврийското слънце и лъчите му разкъсаха мъглата. Силуетите на сивите сгради се разпънаха по булеварди и тротоари, а малкото граждани, които все още бяха навън, трескаво хвърляха поглед към умиращото светило. Денят бе към своя край.
   Нямаше за какво да се тревожа. Служителката от телефонната централа ме бе уверила, че ако имам нужните документи и се сдобия с карта за пропуск, няма да се налага да чакам на опашка и да попълвам каквито и да било бланки и формуляри. Когато попитах как да се сдобия с въпросната карта, тя ми обясни, че тази информация не е в нейните компетенции и лаконично ми даде да разбера, че трябва да се свържа с друг неин колега. След няколко прехвърляния между отдели и звена и прилична доза изчакване на линия успях да се свържа с подходящ служител, който ми съобщи, че за да си изкарам въпросната карта, трябва да продиктувам данните си. Разбира се, както често се случва, връзката се разпадна насред разговора и се наложи да позвъня отново, като този път бях свързан с различен служител, на когото се наложи да обясня всичко отначало. Щом цялата процедура приключи, ми се стори, че може би щеше да е по-лесно да мина без тази карта, инак пригодена за улеснение, но веднъж когато всичко това, за щастие, остана зад гърба ми, бях увѐрен, че не съм сгрешил и, че в крайна сметка е добре човек да е възможно най-подготвен.
   Сега, застанал пред сивата грамада на институцията, нещо ме възпря да изкача стъпалата. Бетоновият исполин, който се издигаше зад скучната и строга фасада, караше проблемите ми да изглеждат пренебрежими и дори жалки, а мен смаляваше до незначително насекомо. Тежката врата, издигаща се в края на стъпалата, бе покрита с металните решетки, подобно на вход към затвор, в който аз, осъденият, бях на път прекарам остатъка от дните си, а затъмнените стъкла подсказваха, че каквото и да се случи зад тях, остава невидимо за външния свят.
   Обърнах поглед на запад, където слънцето бе поело към края на своя път, и за миг ми се прииска да остана тук – на границата между това, което е било, и това, което ще бъде занапред. Тук можех поне за малко да си въобразя, че нещата няма да са толкова зле и, че в крайна сметка всичко ще бъде наред. Въздъхнах и с тъга погледнах часовника си. Нямах време за губене. Изкачих стъпалата и щом стигнах циментовата площадка, тежките врати се отвориха като паст на кръвожаден левиатан, който заплашваше да ме погълне и да остави плътта ми да се разлага из хилядите му стомаси. Около металната дръжка, подобно паяжина, бяха полепнали дългите пръсти на нечия ръка. Прекрачих прага и я проследих до червен ръкав, прикачен към кльощавото тяло на портиера. Остатъкът от униформата бе със същия цвят на засъхнала кръв, която като че му беше с няколко размера по-широка, а от лявата страна, точно над мястото, където би трябвало да бие сърцето му, проблясваше леко захабена брошка с форма на петолъчка.
  Изпитото лице ме проследи с уморен поглед и без да отвърне на поздрава ми, попита с тих глас:
   - Не закъснявате ли?
   Въпреки, че знаех часа, погледнах часовника си и отвърнах:
   - Съвсем не. Има още време до края на работния ден.
   Той ме изгледа продължително и без да каже нищо повече, се върна на позицията си и застина в странна и, ако питате мен, неудобна поза.
Приех това за край на нашия разговор и продължих към основното фоайе, където миризмата на институцията изпълни дробовете ми с изпарения на белина и евтин лавандулов препарат. Малкото работещи лампи хвърляха хладна луминесцентна светлина по мозайката и насичаха стените с остри и разкривени сенки. Беше пусто. Нямаше и помен от хилядите хора, кръстосвали артериите на това полумъртво чудовище допреди няколко часа.
   Стиснах папката с документи и усетих картата за пропуск, чийто релеф се бе отпечатал в долния ляв ъгъл. Тази малка пластика бе моето спасение от изкривената реалност на това място. Тя бе онова, което ме издигаше в невидимата, но строга йерархия на институцията. Връщаше ми малко от достойнството и положението, с които разполагах извън дебелите стени и ми напомняше, че имам качества, с които престоят ми няма да е така тежък и мъчителен.
   Поех към таблото с информация и проверих дали онова, което търся, наистина е на третия етаж. Оказа се, че има промяна и са го преместили два етажа нагоре. Тази малка подробност не ме изненада, на такива места често имаше подобни промени и човек трябваше да бъде предпазлив и винаги да проверява дребния шрифт по информационни табели, табла за известия и прочее.
   Повиках асансьора и след няколко минути скрибуцане и дрънчене пред мен се отвориха металните му врати. Отвътре изскочи човек с бяла коса и брада, по чието лице се четеше объркване и страх. Той мънкаше нещо, което не успях да разбера, поради което го попитах дали всичко е наред. Той се спря и ме изгледа тревожно, а на иначе скъпо изглеждащия черен фрак, който бе облякъл и непохватно разкопчал, проблясна брошка с форма на червена звезда, но не като онази на портиера, а покрита със скъпоценни камъни и злато.
   Устата му затрепери и той едва доловимо прошепна:
   - Не трябваше да става така. Не, не трябваше. Това не е правилно.
   И докато бръщолевеше тия и подобни фрази, той се забърза и хукна към стълбището, което се спускаше встрани от асансьора. Поколебах се за миг, но прецених, че това никак не ме засяга и побързах да вляза в кабината, преди вратите да се затворят. Вътре, под премигващата светлина, сякаш времето забави ход. Минутите започнаха да се нижат и единствено скърцанията на асансьорния механизъм изпълваха тясната кабина. Когато звънчето най-сетне издрънча и металните врати се отвориха, имах чувството, че са изминали часове, макар часовникът ми да показваше едва минута-две.
   Пред мен се откри мрачен коридор, от двете страни на който бяха наредени еднакви врати, налепени с всякакви листове и предупреждения. Поех между тях и се замислих какви ли количества хартия поглъща една такава сграда всеки ден. Купища инструкции, съобщения, документация и прочее, формуляри и бланки, с които се налага да се потвърждава едно и също в няколко копия, с няколко цвята и в няколко варианта.
 Докато мислех за тия неща, отнякъде долетяха неразбираеми гласове, които постепенно прераснаха в спор. Чу се удар и миг по-късно забелязах да крачат към мен два издължени силуета, чиито крака се издигаха странно високо и изглеждаха като че стъпват на пръсти. Като се приближиха забелязах, че всъщност бяха двама облечени в червени униформи мъже, които тътреха трети цивилен, по чието лице се стичаха вадички кръв. Докато се разминавахме, не ми обърнаха внимание и затътриха ранения през една от вратите, която рязко затръшнаха след себе си.
   Първоначално, останал сам насред пустия коридор, изпитах такъв страх, че ако можех, бих побягнал наобратно. После се замислих, че за да се докара до такова положение, раненият мъж явно не се е подчинил на правилата, а вярвах, че не е възможно някой да си навлече гнева на институцията, ако спазва стриктно всичките ѝ закони и изисквания. Аз на свой ред не само имах такова намерение, ами и с картата си за пропуск си гарантирах едно по-специално, съобразно с качествата ми, отношение.
   Когато стигнах до гишето, забелязах, че отпред има опашка от трима човека, чиито лица не успях да разгледам, понеже бяхме в дъното на коридора, точно до единствения прозорец, през който остатъците от залеза хвърляха плътна оранжева светлина. Реших да не губя време с учтивости и се приближих до прозорчето. Нямаше как да обясня на всеки от опашката за картата си, защото едва ли някой беше запознат с тия неща, а и така щях да понеса присмех и дори неприязън, че съм опитал да се прередя едва ли не с измама. Не можех и да ида до гишето, понеже в момента един мъж разговаряше тихо с някого отвъд малкото прозорче.
   Потърках длани в панталона си и се зачудих какво да избера – да направя компромис със себе си и да изчакам, или да отстоя привилегията, която картата ми за пропуск осигуряваше. В този момент чух шумолене на листове и видях как от прозорчето се подава кокалеста ръка с куп формуляри за мъжа пред гишето. Това беше шансът ми.
   - Прощавайте! – викнах на служителката преди да затвори прозорчето.
   Ръката ѝ спря.
   - Прощавайте – повторих нервно. – Аз имам час и…
  - Всички тук сме с час, господине. – възмутено се намеси женски глас от опашката.
   Не обърнах внимание и продължих.
   - Имам час и карта за…
 - Господине – изсъска злобен глас отвътре – Трябва да изчакате на опашката като останалите. Тук всички са равни.
   - Но аз… — опитах отново, ала жената зад прозорчето ме прекъсна.
   - На опашката!
   И без да каже нищо повече, го блъсна.
   Първоначално ми се прииска да почукам отново и да потърся правата си, но сметнах, че да почакам не е толкова лошо, а и не исках да предизвиквам повече недоволство у останалите чакащи. Те така или иначе вече положително ме смятаха за нахален и превзет и никога нямаше да разберат, че не съм такъв, че режимът на това място е онова, което ме бе накарало да бъда такъв, и че нямам нищо против тях, и дори ако ги бях срещнал на влизане, щях да ги поздравя учтиво. Беше късно за това. Вече всички бяха изградили своето мнение за мен и бях сигурен, че когато слънцето напълно залезе, ще стане ясно, че ме гледат гневно и сърдито поклащат глави.
   Оказа се, че греша. Последните лъчи се отдръпнаха и светлините на луминисцентните лампи разсякоха лицата на чакащите и изостриха хлътнатините по лицата им. Забелязах, че са забили погледи в земята и разбрах, че и тях ги терзае същата мъка, която и мен. И те бяха опитали да се възпротивят и да останат с гордо вдигната глава, а може би и те щяха да ме поздравят, ако се бяхме срещнали при по-различни обстоятелства. Но тук властваха други сили. Сили, които бяха изпили лицата им, бяха образували торбички под очите им и бяха изострили чертите им. Дрехите им бяха придобили почти еднакви цветове, а в празните им погледи личеше, че са приели съдбата си.
   Съжалих ги и дори ми станаха мили. И те като мен не искаха да бъдат приравнени и оковани в мълчание и абсурдни правила. Не ме съдеха и знаеха, че ако бяха на мое място и те щяха да опитат да се прередят, знаеха, че в тези обстоятелства всичко е позволено и че всеки се бори сам за себе си. Тази колективност отчасти ме успокои, а и нямах против да изчакам реда на онези, които бяха в моето, та дори и по-окаяно положение.
   Минутите започнаха да се нижат, а аз се вкопчих в мисълта, че поне няма да се наложи да попълвам досадните формуляри. Щях да обясня на жената от другата страна на гишето, че с тази карта няма нужда от такива подробности и че е било особено грубо от нейна страна да не зачете правото ми да мина преди останалите. Сетне щях да ѝ обясня, че освен правила е нужен и разум, че освен заучени клишета и команди, понякога трябва да се разсъди и че всички сме различни, и както има хора със специални нужди, така и такива, които са помислили предварително и са си гарантирали определен комфорт.
   Опашката бързо се стопи и скоро застанах пред малкото прозорче. Гишето се отвори и отвътре ме лъхна топла задушлива миризма. Две бледи очи се впиха в мен над дебели седефени рамки, а съсухреното мише лице, под къдравата, подобна на избеляла клоунска перука коса, се отпусна безразлично и зачака. Обясних от какво се нуждая и подадох документите си, сред които бе и картата. Преди да обясня за нея, прозорчето се тресна. Това първоначално ме смути, но успях да се овладея и опитах да се убедя, че служителката няма как да я пропусне, щом извади всички листове.
  Уви, съвсем скоро разбрах, че греша, и щом прозорчето се отвори, противната жена, без да каже нищо, блъсна пред мен топ формуляри.
   - Почакайте! – викнах отчаяно. – Има някаква грешка.
  - Господине, попълнете всичко и елате пак – изсъска тя, без да пуска дръжката на прозорчето.
   - Но аз имам карта за пропуск! – извиках, преди отново да изпусна шанса си.
   Последва кратка пауза.
   - Покажете я – рече гласът злобно.
   - Беше при документите – отвърнах на свой ред, а тя се засмя сухо и рече:
   - Нямаше карта при документите Ви, господине.
   И без да почака отговор, тресна прозорчето.
  Това поведение беше безобразно! Вдигнах ръка с намерение да потропам отново, понеже вече бях убеден, че държанието ѝ е нарочно и цели да ме принизи, да ме смачка и да ме накара да призная силата ѝ над мен. Беше нужно, според нея, да бъда убеден, че тук тя диктува правилата и че колкото и да се боря, не мога да се меря с могъществото на институцията. Всичко това ме разгневи допълнително и съвесем ми се прииска да потропам на прозорчето, за да получа право да се защитя и да извоювам поне малко от изгубеното си достойнство. Преди да спусна юмрука си обаче, си спомних мъжа, когото онези две грамади влачеха по-рано през коридора. Замислих се, че повече не чух нищо от него и нито го видях да излиза, нито да вика за помощ.
   Свалих ръката си и я прибрах в джоба. Взех формулярите и се настаних на масата под прозореца. Така ненавиждах тия сякаш създадени за мъчение и унижение листове с празни редове и объркващи описания. Измислени бяха едва ли не да накарат всеки, независимо от образованието и статута му, да се почувства глупав и нищожен, да го смалят до такава степен, че обитателите на институцията да са способни да го смачкат, като че е някаква досадна хлебарка. Така това коварно място поглъщаше и най-достойните хора в своя микрокосмос и ги принизяваше до незначителна част от сива тълпа безмозъчни клонинги.
   Погледнах между решетките на прозореца и се загледах в сумрака навън. Така ми се прииска отново да вкуся свежия въздух, да закрача по улиците и да почувствам свободата, която доскоро приемах за даденост. Тази фантазия, макар дълбоко в себе си да знаех, че е малко вероятна, ме накара да вярвам, че ако попълня всичко прилежно и не вдигам много шум, скоро всичко ще приключи и ще си тръгна оттук по живо по здраво. Нямаше нужда да правя сцени и да доказвам на жената с мише лице, че е в грешка. Какво значение имаха тия работи?
   Захванах се с попълването на формулярите. Положих особено усилие да бъда изчерпателен, да спазвам всяко изискване и да се старая да изписвам всяка дума прегледно и прилежно. Постепенно започнах да потъвам в тази инак досадна задача и започнах да откривам едно особено спокойствие в повтарянето на тия почти машинални движения. Нямаше нужда да мисля или да преценявам каквото и да било. Всичко беше пределно ясно. Тревогите ми се стопиха и на тяхно място долових пулса на институцията, който, стори ми се, не бе толкова противен и дори открих в него красота, която не бях откривал във външния свят.
   Когато най-сетне приключих, мракът навън бе обгърнал всичко. Събрах листовете и отидох до гишето. Почуках съвсем леко. Прозорчето се дръпна и бледите очи отново се впиха в мен.
   - Приключих, госпожо. Остана само това поле, за което исках да попитам…
   - Няма значение – изсъска тя. Грабна формулярите и ги хвърли в коша до себе си. Сетне взе нещо и го хвърли пред мен.
   - И другия път кажете, че сте с карта за пропуск. Лека вечер!
   При тия думи блъсна прозорчето и ме остави сам.
   Погледнах картата за пропуск, която бе подметнала и я взех в ръце. Как се бях надявал такова незначително нещо да победи колоса на институцията? Усмихнах се на своята наивност и пуснах пластиката в кошчето до гишето. Върнах се до масата и отново седнах. Сега ми се струваше като познато и дори приятно място. Познавах дървената повърхност, изжулена от хилядите, попълнени върху ѝ документи. Познавах скърцането на стола, познавах решетките на прозореца, познавах и хладния цвят на луминесцентните лампи. Миризмата на лавандулата ме погали по ноздрите и ме успокои.
   За какво се бях тревожил толкова? Невъзможно бе да открия нещо по-силно от институцията. Нямаше как да бъде победена, независимо кой си и какво си учил, независимо колко си умен или можещ. Тя винаги щеше да бъде крачка напред. Нямаше нужда да се боря, нямаше нужда да се надпреварвам, нямаше нужда да мисля. Беше достатъчно да изпълнявам правилата, да съм послушен и всичко щеше да бъде наред.
   Спомних си залеза и как ми се искаше да остана и да го погледам. Спомних си красотата му и надеждата, която ми вдъхваше. Спомних си и свободата. Нима има някаква полза от нея? Тук няма нужда от такива утопии. Тук всичко е наред. От другата страна на залеза всичко е наред.


© Изобржения: “Forget Your Past”, Nikola Mihov “

Author


Avatar

Daniel Margnov

Обичам книги с неочакван край, мистерии, фантастика и психо-трилъри. Интересни са ми философията, човешката психика, вярата и митологиите. Пиша поезия, проза и всичко между тях. Понякога се захващам с ревю на книга или музикален проект, а понякога просто коментирам цитати, или разтягам някакви мои мисли, за да ги разбера по-добре.